Ето малък щрих от безкрайната плетеница. Стоя изпълнена с нетърпение и жадна за всичко скрито в спиралата. Вглеждам се и виждам дребно и слабо момиче.

Датата е 15.11.1979г.

Бяга, а ученическа чанта пълна с учебници и тетрадки тежи на раменете и от тежестта се мята наляво и надясно. Опитва се да избяга от съучениците си, които тичат след нея, подвиквайки заплахи и обиди. За първи път и се случва да им се опълчи. До сега винаги беше мълчала и преглъщала обидите и подигравките.

А сега бяга и се страхува, че ако я настигнат ще последва физическо насилие, но пък тръпката, че се е опълчила и дава сили да бяга. Горда от себе си бърза, дори забравила тежестта на чантата.

И ето. Наближава блока, в който живееха отскоро, а с него и спасението. Ужас сковава сърцето и! Какво спасение? Та тя няма ключ, за да успее да се скрие у дома. Имаше ли тя дом? Какво беше дома? Мисли ... страшни мисли изпълват цялото и същество.

Но бяга, все още не се отказва. Сякаш като на сън чува гласовете и приближаващите стъпки на децата зад себе си. Изведнъж сякаш някой друг, а не тя самата насочва стъпките и към близката градинка с начупени пейки и люлки.

Опитва се да протестира на ум срещу вътрешния си импулс, на който се подчиняваше - да бяга към изоставената и страшна площадка, но нямаше сили. Просто бягаше и подсъзнателно знаеше, че там ще има спасение за нея.

С последни сили преминава между неподрязаните храсти, ограждащи детската площадката между блоковете.

И замръзва. Площадката  е празна и страшна. Няма жива душа. Застава в средата между олющените люлки, начупените пейки ... , а първите деца от групичката зад нея вече също се промушват между храстите и се насочват към нея.

„Я да видя кого ще пъхна в казана за вечеря!”

Децата замръзват сковани от страх. От къде идва тази заплаха. Спират, за да се огледат. Изплашена и Силвия се обръща по посока на гласа.

Ооо, това  е една от циганите, които се бяха разположили в градинката и живяха тук цяло лято. Никое дете не смееше да припарва край люлките, докато те бяха там. Само ако някой от семейството им отиваше да се пазари с циганите за калайдисване на  стара тава или тенджера с любопитство децата надничаха и наблюдаваха живота на циганите.

Силвия нямаше с кого да се приближи до света на циганите, но често скрита между храстите надничаше и ги наблюдаваше дълго време. Изглеждаха бедни, мръсни, малко страшни, но сякаш бяха щастливи и се радваха на всеки дошъл да калайдисва.

Бяха разпнали накъсани палатки, в които ту влизаха, ту излизаха ниско приведени. Вечер пееха и танцуваха. Смееха се, а после изведнъж се скарваха, след малко се сдобряваха.

Често се чуваше силния и властен глас на най-старата циганка. Колко ли беше годишна? Сигурно на повече от сто. Така поне си мислеше Силвия. Стара и немощна, но всички я слушаха и изпълняваха, каквото им кажеше.

Тези спомени се изсипаха в главата на Силвия. Страх скова цялото и същество.

Циганката  е стара и страшна. Кого ли ще си избере за казана? Може и нея да си избере, нали тя беше влязла първа в дома на циганката – изоставената детска площадка.

Ооо ... няма да избере нея, та тя  е най-слабичката и дребничка от всички – само кожа и кости.

Оглежда се и през съзнанието и минава мисълта: „Охоооо, я виж сигурно ще  си избере пухкавата и със зачервени от бягането вкусни бузи Жени. Така трябва! Тя си го заслужава! Най-много обиди чуваше от нея. Нека старата циганка изяде нея!”

Всички стоят неподвижни и дишат тежко, изморени след бягането.

-          Кого да пъхна в казана за вечеря? – чува се отново страшният глас. Сега обаче  по-тих и сякаш с меки нотки. Бавно оглежда  децата и сякаш чака те да решат.

-          Нея изяж – чува се пискливият глас на пухкавата Жени – няма кой да я потърси скоро. На никого не му пука за нея. Изяж нея!

-          Да Силвия изяж ... Силвия ... Силвия ... – всички я сочат и насърчават злата циганка ...

-          Добре! Нея ще изям! А вие бързо по къщите си,  че да не изям и някого от вас! – извисява глас старата циганка.

Силвия стои като вкаменена и само с поглед следи бързащите и изплашени деца да се измъкват между храстите.

Какво ли предстоеше? Къде беше казана?

След по-малко от минута и в средата на площадката вече са само дребничката Силвия и старата циганка.

Силвия намира смелост да я огледа внимателно и с изненада открива, че жената е дребна и съсухрена, сякаш изнемощяла. Но си  е все така страшна. Циганката с бавна крачка се насочва към близката пейка, за да седне тежко.

-          Ей, момиче, я ела насам да те огледам.

С бавна и плаха походка Силвия се приближава и застава очи срещу очи с циганката. Иска и се да сведе поглед и да гледа в земята, но сякаш не тя, а някой друг изправя погледа и и го насочва право към очите на старицата пред нея.

-          Оооххх, ама ти си била много мъничка и слабичка бе, как ще се нахраня с тебе? А, ако ми дойдат и гости - ще ми се смеят, гладни ще останат.

Силвия мълчи. Само гледа в очите старата циганка и чака. Струва и се, че ако побегне ще успее да се спаси от казана за вечеря. Но, не помръдва. Сякаш не тя самата взема решения за действията си, а някой друг. Да. Някой друг я беше накарал днес да се опълчи на обидите на Жени, някой друг и даваше сили да бяга, някой друг я беше довел тук в градинката, някой друг я караше да стои сега пред старата жена и да не направи опит да избяга. Накой друг ли беше, или силната и вътрешна воля за живот и справедливост?

-          Дребничка и кльощава си ти. На колко си години?

-          Скоро ще стана на осем – смело и гордо отговаря, Силвия, сякаш тази сериозна възраст, трябва да стресне циганката.

-          А, на осем, а си дребничка, като за шест. Няма да те ям сега. Първо малко ще се поохраниш. През зимата се дебелее. Цяла зима искам да се храниш. Всеки ден след училище ще идваш право тук при мен да видя колко си надебеляла. Така ще кажеш и на другите деца – извиси застрашителен глас, сякаш да я чуе целият квартал – „Никой да не те закача, ще те чакам да надебелееш, ако не успееш да надебелееш ще изям някой от тях.” – Ясно ли е? Те отговарят за това. Така ще им кажеш. А сега веднага в къщи. Бавно ще вървиш няма да бягаш, за да не изкльощавееш още.

Силвия стои и не мърда. Не вярва, че просто ей така ще и се размине. Ами как така? Тази стара и глупава циганка не знае ли, че ако сега я пусне, Силвия ще избяга и повече няма да се приближи до тази ужасна детска площадка.

-          Айде, марш сега от тука! До кога ще чакам? Бързо в къщи да ядеш!

Силвия бързо намества чантата и хуква към храстите.

-          Бавно казах! Бавно стига си бягала! – извиси глас старицата – И тази чанта е тежка за теб. Да ти помагат по-едричките от класа, че инак тях ще сготвя за вечеря.

Силвия забавя крачка и се промъква между храстите. Излиза на улицата и се вцепенява от ужас. Какво правят всички тук? Защо не бяха избягали по домовете си? Стоят и я гледат безмълвно. Бяха ли чули какво е казала циганката?

Мишо бързо се приближава и грабва чантата на Силвия.

-          Аз ще я нося – казва с тих и изплашен глас второкласника – не искам мен да изядат.

-          Ти какво си яла днес? – пита пухкавата Жени и трескаво се заравя в ученическата си чанта.

А вътре има храна за целия клас - сандвичи, кроасани, солети, бисквити ... Жени бързо вади всичко и го тика в ръцете на Силвия. Силвия пъха невижданите лакомства под якето си и не знае какво да прави. Толкова е гладна ...

-          Веднага в къщи! – казва Жоро и бута Силвия към входа на блока, в който живееха с баба  си от няколко месеца.

Бяха им дали ведомствено жилище. Така знаеше детето. Много се надяваше,  че в новото училище ще си намери приятели, че няма да е като в старото... И баба, късно вечер като се върнеше от работа, се опитваше да я успокоява, че сега ще е по-добре. Но бързо заспиваше след като подаваше на Силвия парчето хляб, което беше успяла да вземе за нея от ресторанта, в който отговаряше за тоалетните.

А сега момичето държи в ръцете си невиждани лакомства. За нея ли е всичко това? Не вярва в това. Само след миг всичко ще се върне по старому. Мишо ще хвърли новата ученическа чанта, за която баба и беше спестявала цяло лято, а Жоро ще я стъпчи. Жени ще си вземе всички лакомства и ще започне да ги тъпче в устата си, наблюдавайки с подигравка как Силвия преглъща гладно.

Стои и чака ...

-          Хайде, Силви – плахо се обажда и Милена. Тя май се беше държала най-добре със Силвия през изминалия месец в училище. – Прибери се в къщи.

Силвия чува момичето и се насочва към близкия вход, а децата вървят близко край нея, сякаш тя  е най-важната. Чувства се като Принцеса – май беше сънувала това преди. Стига до вратата и се спира, а заедно с нея и всички други деца.

-          Нямам ключ за входа. Домоуправителя поиска от баба много пари за втория ключ. За мене няма. Аз чакам някой да си отвори и влизам с него.

Настава суматоха. Децата се притесниха. Закъсняват да се приберат. Ще им се карат майките им, които ги чакат. А как да оставят Силвия сама пред входа? Ако нещо и се случи знаят ли кого ще поиска да изяде старата циганка, полегнала на пейката само на крачки от тях.

-          Чакайте, сетих се, ще звънна на братовчед ми той живее тук на третия етаж. – Жоро натиска звънеца и братовчед му се обажда по домофона. Беше вече в гимназията и не обръщаше много внимание на малкия Жоро, но пък Жоро често плашеше децата с братовчед си.

-          Аз съм, Жоро. Ще отвориш ли на Силвия от последния етаж, забравила си е ключа.

Електрическата брава избръмчава и чевръстата Жени отворя широко вратата. Множество детски ръчички побутват Силвия, а Мишо и подава чантата.

Силвия прекрачва входа и вратата зад гърба и се затваря. Качва се в асансьора и след миг  е във ведомственото им жилище. Там се чувства сигурна, а има и много храна ... ще остави и за баба си.

из "Вълшебната спирала"